Kъде съм?

Влизам и започвам да мачкам. Смазвам мозъчните кори на стоящите около мен със сложността на мисълта която влагам в тези така подредени, лесно разбираеми на пръв поглед, но трудно свойствено възпроизведими от бедните, умствените клошари. Лесно е да го кажеш, перфектни няма, нямам право и да накърнявам тези - околните, но аз не ги познавам, те мен също, но защо да се мъчат те да ме мачкат, когато аз мога да го направя. Прекрасно е да знаеш, че си велик във всяка ситуация, грешките на хората са най-великото. Вярата в това, че само и да си помислиш, че си малко повече, те прави три метра скачащо кенгуру по чуждите глави, кога ли ще започнеш и да летиш. Чертае се дама по нещастно асвалтираните ни улици с бял тебешир, избягваш дупките, това е нашата идея за напредък в живота, думата която харесвам - съвършенство. Нещата които заслужават личното ти внимание, трябва то да бъде отдадено до максимум. Казват, че трябва да се справим, всичко да в часовникова подреденост и точност. Да казват го, ами да го направим. Това е да говориш, колко лесно е, движение на ръце, тичане на крака, мърдане на лесно умиращите мозъчни клетки, живот в едно тяло, живот който иска живота. Капчица вода. Бягане в бъдещето, телепортация на желанието, красотата от чувството на постигнатото. Мечтата?